летя между две тесни стени
хоризонтално светлината
пробива ключалки в тялото ми
тъмнината отключва
тишината влиза
думите запушват всяка пролука
ако си признаеш
ще дойде по вертикала
удара
който не си очаквала
получа ли заплахата
смълчавам се не се умолявам
не опитвам нищо друго
ставам другата
рисувам си други пръсти
спестявам раните
изтръгвам до кръв нова дума
и тя се отделя
стените се сближават
тялото ми е притиснато
и отслабва
и само дишането
доказва това че съм жива
спя върху тънки режещи огледала
вечер виждам гърбом главата си с натежала коса
плувнала в кръвта на словото как се разтваря
над разтопена мастилено черна луна
опият
в безмълвните нощи
разум безформен ми разказва история
сутрин лицето си виждам незарастнало
и отново загърбвам
пръстите ми опипват стъкла
а стените ме разпробиват умерено
с шиповете си от счупени чаши и спици от стари чадъри
навън вали
а вътре е жлътнало сушаво
грапав устрем ме раздвижва да се отърквам в стените
остротите им ми харесват
въпреки болката
въпреки дневната светлина - хоризонта е тяло на нож
който пее толкова нежно и вярно
че чакам ...
чакам по вертикала да се спусне
поредния ми убиец
чакам луната да се втечни до мастило
чакам думите да се обелят от кожата
чакам да се разтворят гърдите очите и устните
чакам да се пропия и да стана оръжие
на самата себе си
да се защитя от стените
които са винаги
винаги повече.
