за пореден път
пия виното си сама
вечер е
тишина
и трошички
от срички и думи
които си си отчупил
изяждаш ги сякаш
си нямал нищо друго
и се питаш
защо не оставам
какво премълчавам
за пореден път
съм щастлива
докато пия бавно
това което имам
с горчивина и цвят
в чашата
и съм цялата
облост около ръб
и съм цялата
мокро стъкло
по което се стича
кръвта
на моето иначе
безкръвно
безцветно
необяснимо
мълчание
акустичните мигове
несподеляне
ме правят каквато съм
онзи, за когото си мисля
далеч е
а с него са цветовете
на моя сън
заспивам толкова късно
че не очаквам деня
отпивам толкова бавно
от виното
вечер бе
сега е нощта
безформена
тъмнина
около бялото
на шията и раменете
целувам снега на моите устни
и се топя до невъзможност на отговора
до самата материя на фантазията
до самия ръб на нищото
политам оттам към винаги
към бъдното
към тъмното без обяснение
не ме питай защо мълча
тази която съм
не би разбрала
какво е виновност
ще ти разкрие
друга причина
ще ти даде
съвсем друг смисъл
послушай се
преди да си се запитал
